Хиляди българи напуснали пределите на родината си преди много години, предават искрата на родолюбието на своите наследници в румънския град Търговище. Тъй като са побратимени с българския му съименник, в двата града от няколко години се провеждат срещи и прояви на различни нива.

Румънският град Търговище с население около 80 хиляди души е част от окръг Дъмбовица. Бил е столица на страната между 1396 и 1714 година.

В града има значително българско малцинство, занимаващо се основно със зеленчукопроизводство, като продукцията се продава най-вече в Букурещ. Същото това малцинство е запазило родния си език и вече от двайсет години не се страхува, че е потомък на българи, говори на архаичен разбираем майчин език, без много чуждици. В къщи се обръщат помежду си с българските имена, а официално същите са транскрипция на румънски.

Почти всички по-възрастни знаят защо преди години са им казвали, че са сърби, а не българи. Василе е един от многото тук, които имат десетки декари земя с оранжерии.

"Историята със сърбите из Румъния, когато турците са минавали през Румъния, искали да вземат сите българи назад в България, щото България беше под турците. Ама румънците, как да кажем, харесваха работата на българите, да не ги отпратят назад в България, им казаха, че са сърби, защото сърбите по онова враме нямаха работа с турците. Па така ни се остави у хората, че ние сме сърби, ама ние сме българи и ние между нази си приказваме, че сме българи, ама румънците ни викат сърби.", сподели той.

По-възрастните хора като бай Васил, по време на социалистическа Румъния са се страхували да се назоват, че са българи, макар и вкъщи да са общували на български с близките си.

"Не знаехме историята на България, не знаехме географията, не знаехме нищо от България, щото да не разсърдим официалите и нямахме правото да учим български и нещо за България, само слушахме песните по радиото, това беше за душата на нашите българи, връзката с България. Офицалите от България, когато дождаха тука, не трябваше да кажат, не трябваше да се срещнат с назе българе, срещахме се скришом така, че знаеме да говорим, ама не трябваше и тия да кажат, официалите, че има българи.", казва членът на ръководството на асоциация "Заедно" Василе Костаки.

"Ние имаме тука един квартал, дека сме 2000-2500 българе, старите знаят български сите, но децата не знаят толкова, в къщи каквото се говори, на улицата не смее да говори веке български. Па ние от Асоциацията това искаме, да не забравим езика и обичаите български. Ние мислим, че сме българе и там си делим корените, в България и искаме децата да ги водим в България, да видят от дека са дошли нашите родители, нашите стари.", сподели вицепрезидентът на Асоциацията Василе Гергу.

70-годишната баба Петрана има в къщата си отделна стаичка, където държи ръчно изработените от нея дрехи, кърпи, покривки и атрибути за коне. Горда и щастлива е, че на празници двете й внучки за пореден път ще облекат изработените от нея народни носии и ризи.

"Кърпа българска, българска, шита от мен! И оная, и оная, ризите 50 годин, 60 годин, сукманите от 60 годин, пък онова 3-4 годин по назад. Като беше булка, българска булка, я го правих това всичко. И майка Домнулул/Дева Мария/, това, това, и това за момичетата, това за коня!", емоционално показа какво е направила баба Петрана.

Бай Васил разказва, че преди години децата са научавали български най-вече от по-възрастните вкъщи, ако има такива. Но от две години към културния дом на българите в града има школа, където се учат да говорят на български език, предимно пак от по-възрастните.

"Учим децата, тия от малки, на български, тежко е, не знаят алфабета, започват с алфабета, па мислиме да харесват, да учат български, кажаме им – с бонбони, кажаме им, ще тръгнем в България, ще се срещнем там, а не да ни сраме, че сме българе, па не знаеме да говорим, щото в техните семейства не се говори български."