Мъж от Търговище е превърнал дома си в своеобразен музей на спомените.

Той пази различни предмети, свързани с етапите от живота му.

Като в малък музей, тук може да се види диканя, паламарка, сърп, плуг с лемеж, точило и още много други някогашни оръдия на труда, които днес малко от нас могат да различат. 82-годишният дядо Стоичко обаче разказва историите на всяко от тях.

Дворът на дядо Стоичко свидетелства за житейската му история – първо трудното детство, после земеделската работа със съпругата му по полетата на Омурташкия край. Всичко му е още по-свидно след нейната смърт преди няколко години.

През годините Стоичко бил учител по физкултура и треньор по борба, но страстта му към земеделската работа остава непреходна. А железните колела, които днес украсяват пътеката, в миналото са били сред основните части на плуга за дълбоката оран.

За съседите си, Стоичко е нестихващ източник на спомени и живата история на квартала.

Дядо Стоичко вярва, че съкровищата му ще се предават на поколенията от двамата му сина, а междувременно с охота посреща гости – особено по-млади. Стар звънец от турско време известява пристигането им.

Вижте повече във видеото.

Жена от село Давидово край Търговище изработва парцалени кукли. Тя участва и в конкурс на местното читалище, за да покаже на децата с какви кукли са си играли техните баби.

Кукли, изработени ръчно, облечени в различни носии, характерни за съответния район на България - родопчанка, добруджанка, пиринка или пък странджанка... Леля Сийка ги майстори.

Шие от малка. А когато пораснала, завършила специалност "Изработка на горно мъжко облекло". Но продължила да прави парцалени кукли - всички до една с грейнали лица, "разказващи" за себе си, както обича да казва майсторката.

Леля Сийка е пенсионерка, но и самодеец - сама е ушила носиите на фолклорния състав към читалището в село Давидово. И участва в конкурса на читалището "Куклата на баба". След него куклите ще бъдат представени пред деца от селото, а майсторката ще им покаже как се изработват.

Пръв помощник на леля Сийка е нейната дъщеря, която пази в детските си спомени любимите парцалени кукли. Тя е и библиотекар на читалището.

Вижте цялата история във видеото.

Танцьор от Професионалния фолклорен ансамбъл "Мизия" в Търговище ремонтира бъчви.

Стойчо Паунов разказва, че занаятът е труден, но пък му доставя удоволствие. Зарича се, че когато спре да танцува, ще се посвети изцяло на бъчварството.

Стойчо разказва, че занаятът наследил от баща си и дядо си. Освен чук и т.нар. "бъския", за ремонтирането на един съд са необходими още много инструменти. Повечето неща Стойчо върши на ръка.

Една бъчва не може без папур. С него се уплътняват дъските, за да не пропускат. Затова, въпреки че расте в блатата, папурът трябва да е сух. Сухи трябва да са и дъските, от които се правят съдовете, но от всяко дърво дъска за бъчва или буре не става.

Бъчвите се подготвят през лятото, казва майсторът - преди да станат гроздето и сливите.

Стойчо определя бъчварството, като труден занаят - няма как ръцете и дрехите ти да останат чисти - но пък труда му доставя удоволствие. И му се ще и той да предаде занаята някому.

Вижте повече за любопитната история във видеото.

Служител в Общината в Търговище се вдъхновява от рисуването.

Христалина Халачева е любител художник, но има големи планове да го превърне в своя професия. Да си секретар в Общината не звучи като най-вълнуващата професия на света. Но жената, която изпълнява тази длъжност в Търговище, носи артистична душа.

И след рутинните срещи и организационни задачи, полита в света на изкуството. В една селска къща, недалеч от града, си е устроила ателие.

"Обичам да рисувам море, това е любимото ми нещо, което рисувам, обичам да рисувам вълните на морето, защото то е бурно, обикновено е бурно   и по този начин изразявам своята емоция. Много обичам да рисувам цветя, защото те са много красиви и всяко цвете е само за себе си, има аромат, искам да пресъздам аромата на цветето в картината, обичам да рисувам река, обичам да рисувам природа. Много често картините ми са изключително абстрактни и мисля, че това идва точно от вътрешното ми усещане и вътрешното ми вдъхновение в определения момент, в който правя картината.", разказва Христалина Халачева

Като малка тя обожавала да рисува и преди десетина години решила да се върне към четката и платното.

Записала се на курсове.

"Тогава обаче реших, че не мога да рисувам понеделник и петък примерно, защото тогава нямах вдъхновение. И започнах да рисувам сама в къщи, точно когато аз искам, когато чувства необходимостта да рисувам и когато имам вдъхновение. Обикновено започвам да рисувам тази емоция, която имам в момента, рисувам без преди това да рисувам с молив, директно върху платното и картината вече си идва сама.", разказва още Христалина

Спокойствието на селския й дом и близостта до природата също я вдъхновява.

"Излизайки на балкона на къщата, гледката, която е пред погледа ми, е изключително красива в различните сезони на годината. Лятно време виждаш цъфналата лавандула в нивите засадена и усещаш изключително аромата й, виждаш зелените клони на дърветата, виждаш маранята, изключително красива гледка всяка заран, когато изляза на терасата и погледът ми се рее в планината." 

Христалина подарява картините си на близки и приятели, но участва и в местни изложби.

Вглежда се в платната на големите художници, но се и вслушва в желанията на хората, за които рисува. И винаги влага част от себе си.

"Просто картината това съм аз, това е емоцията ми в този момент, в тази секунда, може би следващият път секундата ще бъде различна от тази, която е била в този момент, но винаги влагам цвета, боичката, елемента от картината, дали днеска ще рисувам в синьо или ще рисувам в лилаво, или ще рисувам в жълто, това значи е моята емоция, каквато е в този момент."

Христалина наскоро е завършила курсове по арттерапия и трудотерапия и планира професионално да помага на хората чрез изкуство - единственият начин, по който човек може да изрази себе си.

"В крайна сметка това, което рисува, е неговата почивка, неговият начин на подобряване на собственото си психично здраве, един ден, когато спра да се занимавам с администрация, не знам кога ще бъде този ден, но когато и да бъде, желанието ми е наистина да се занимавам с групи и да помагам на хората, които имат нужда от това, защото не случайно е казано, че изкуството и красотата ще спасят света."

Живеем във време на мащабни социални контакти, общуваме чрез различни платформи, с едно кликване ставаме приятели в интернет, но има един друг начин на общуване, където се искат повече знания, технически умения, разбира се и оборудване.

Става въпрос за хора, които като изпращат съобщения в ефира, намират приятели по целият свят, а именно това са радиолюбителите. За един такъв мъж с интересно хоби разказва Герасим Герасимов от Търговище.

Това е Мирослав Мирчев от Търговище, учител по професия, човек с различни интереси и умения, влюбен в хобито си – радиолюбителството. Вече над 40 години той изпраща този сигнал в ефир и е обиколил  над 350 страни по света, стоейки пред радиостанцията в дома си.

"Да станеш радиолюбител, трябва да имаш природна даденост към науката и техниката, това нещо с мен се случи, когато бях 5-7-ми клас. Запалих се от това, че едно момченце беше си направило радио в една кутийка тип "сапунерка", както му казваме и на мен ми стана много интересно как с помощта на няколко бобинки и една антена  няколко метра, и една малка слушалчица можеше да слуша музика. За времето това беше равносилно на сега да имаш електронна игра и т.н.,така, подведен от това желание, посетих радиоклуба, там ме приеха със задоволство и така започна моето развитие като радиолюбител.", разказва Мирослав.

С редовните обучения в радиоклуба, практическите опити за радиовръзки, участия в направата на собствени схеми и устройства, жаждата за знания и усъвършенстване оформят съвършеният радиолюбител.

Така се стига и до направата на първата му лампова радиостанция с много механични управления и до първият му собствен радиосигнал.

"И така започна моят радиолюбителски живот с моят личен инициал LZ2KV. Всеки радиолюбител при регистрирането си в радиолюбителският свят му се предоставя радиолюбителски инициал. Към всяка държава има такива отредени комбинации от букви и цифри, с които радиолюбителят прави една бърза ориентация. Само като чуеш първите две буквички от инициала на радиолюбителя, ти разбираш от коя точка на света е.", споделя още той.

Интересен е отговорът на радиолюбителя за това как реагират негови колеги по света, когато чуят българските позивни и разберат, че е от България:

"Питат в кой континент се намира, интересуват се от местоположението, с какви географски особености граничим, да се локализира, близо до Черно море, на Балканският полуостров, интересуват се за климата, за годишните времена.Има хора, които се учудват като им кажеш, че при нас има четири климатични сезона. Радиолюбителското общество е интелигентно общество, не можеш да станеш радиолюбител с посредствени познания, няма страна с която да не съм правил стотици връзки. Обикновено радиолюбителските връзки завършват с най-добри пожелания, компресирани в кода 73, 73 на езика на радиолюбителите значи "всичко най-хубаво", което изразява добротата на всички наши взаимоотношения."

Хилядите картички, събрани от Мирослав са много специални за него, защото са един спомен от негови колеги по света, където гласът му е чут.