Сега очакваме да имаме правителство и редовен държавен бюджет, в който да поискаме поне 15% увеличение на учителските и директорските заплати. Това е тема, по която разговаряхме към края на миналата година, докато имаше редовно правителство, и сега ще продължим този разговор, защото учителската професия вече не само че пада под нивото от 125% от средната брутна работна заплата, но е на път почти да се изравни със средната брутна заплата за страната. Това не е добра перспектива нито за младите учители, нито за тези, които успяват да останат в системата.

Но това е само половината от добрата новина, защото другата половина показва, че имаме много сериозно текучество. Тоест младите влизат в системата, формират тези 15%, но 70% от тях не остават. Идват други млади, които също не се задържат. Това не е нормален процес – трябва да направим така, че да влизат и да ги задържим.

Най-лесно е да се запише подобен текст в училищния закон, а може би и в още няколко закона, но по-трудно е това да се случи на практика, защото тук трябва да се намесят и родителите – да припознаят тази отговорност към децата и самите те да бъдат гарант за спазването ѝ. Това е по-трудният процес и затова подобна политика трудно се изпълнява. Но колкото по-бързо поставим такава граница, толкова по-скоро тя реално ще започне да съществува, защото това въздействие е доста пагубно за физическото и психическото здраве на учениците.